Боли ме ченето

боли ме ченето и друго не усещам
в тялото изсушено, принадлежащо на пришелец от оня свят –
долния, на където сме се запътили всички свободно мислещи,
свободни лижещи мислите си

боли мe ченето и виното
не спира болката извираща в зъбите случайно изкривени от вълната идваща
всеки път когато свободно мислещият избере сянка на човека скриващ се
зад пластове от роли сценични

боли ме ченето, но сякаш и аз като тях –
мравките, скривам се, скривам фактите и истината от вас прочитащите тази гавра
с поезията класическа, която направо ви казва и не крие със повърня и чене
своята болка от човек пред теб

скривам се но болката има я
зъбите страшно силно стискат се, удрят, изиграват трета световна война
заради поредната ваза в която влезна черното лале, напоило се с води
от райските градини плесенясали със змии

сипани отпосле в културната ваза
която лалето избра да си сложи корена сложен, натъпкан с вой и омраза
към светото писание на Кока кола и макдоналдс

към светото писание на Нормата

по дяволите боли ме ченето
и сипвам за пети път в чашата изтънчена червеното вино от Градешница
което с кисело сладкия удрящ вкус ме вкарва в основите на сградата
изградена преди началото на семестъра

сградата тайна е за хората
сградата няма вход, изказал бих, то просто – обяснява се, но мисията моя е
да крия простото, да нацелвам точката посочена от примитивното,
скрито в гениално дивото начало на същината

боли ме ченето, разбрахте ли,
то гениалното крие се в гениталиите, изпразнихте ли мислите си джентълменс
от там идва проблема на човечеството, че незадоволени хора имигрират
към лошата страна, към тази чуждата

изпразнихте ли мислите си джентълменс
изпразнихте ли мислите си джентълменс, аз изпразних чашата, тази поредната, шестата
но не свърших, то вече сутрин идва и бих довършил, само бих довършил, засега
тази моя последна душевна чекия

боли ме ченето и не спирам, изгрявам
аз може би станах вече досаден, но то продължава , извира от дъното на подутия зъбобол
на тумора мозъчен, на кожата разчесана от себореени червеи, плъзгащи се по косъма
падащи в чинията бобена

сега е бъдни вечер и се извинявам
ако на някого преча бих на момента спрял плеадата отнесена , изплезваща с разрязан език
пътищата на иконата беснееща пред стената изпълнена със сенки смеещи се
на клоуна неспиращ скечове повтаряни

аз свърших

това беше измама

песента продължава своя ритам предизвикващ оргия всечленна, но моя не става
не става и от сутринта не става, нищо не става, и затуй сега заедно и дружно ще вдигнем
един ствол желан и нужен и то какъв ствол

ствол като от гора небесна
ствол като от мечтите на Ницше , върховете не правят връхчета, запомни и описвай
върховете са горе, върховете са висши, висши рицари в облаци от дяволска оригня
пренесена от мравчешката мараня

върховете не са гений с мустаци
върховете не са вкиснали побелели старци, разказващи за броя надупчени врабци
окачени като военни медали във съзнанието пречислено към селския идиотизъм
върховете се раждат и умират

а между това те страдат и гравират
иконите познати ни, дотолкова че вече чувстваме тяхната болка, изсечена
със страшна кроткост пред уличните проститутки и педали, изсечената понякога
е втренчена в една от онези вази

***

боли ме ченето и тази вечер
и не мога да заспя
боли ме
страшно много ме боли
и чашата пълня я отново с червена течност

24-25 декември

Advertisements