Дядото, който не спря да свири на пиано

Отворих прозореца в стаята. Навън беше притъмняло.
Облачно време, подготвящо се за дъжд.
Подишах сутрешния въздух, за да се разсъня.
Сипах си ракия, пуснах Барбър на уинампа и започнах да пиша.

Движеше плавно пръстите над клавишите.
Сякаш всяка бръчица по тях танцуваше балет.
Облечен бе отново със зеленото елече,
което слагаше и  по топло и студено време.
Навън валеше дъжд.
Капките се чуваха в стаята,
напук балбукащия звук от пианото.
Той го знаеше добре.
Прозореца, който се намираше точно зад него бе отново отворен.
Не си спомняше тази сутрин да го е отварял, но не се просегна и да го затвори.
Навън валеше дъжд,
а капките все по-силно удрящи по стелажа
заиграха с ритъмът от пианото.
Екот от взривове.
Викове.
Подканващи.
Оттеглящи.
Страдащи.
Умиращи. Подпираше се на една тухлена стена.
Зареждаше пушката си,
която така и не му стана по мярка.
Все се чувстваше неудобно с нея.
Сложи ли я на рамото, ставаше му нервно и я сваляше.
Тогава пък ту я прехвърляше в едната ту в другата ръка.
До него беше клекнал, вперил поглед в невидимия враг,
неговият все още жив, полубрат,
който търсеше мишена, докато стреля напосоки.
Все някой улучваше, но желанието му бе да вижда врага как умира.
Той беше храбър.
Веднъж като по чудо не загина тичайки към ранен войник от ротата,
насред пламъци и настъпващи противници.
Ден по-късно въпреки лечебницата ранения умря.

Почука на вратата.
Отвори зет му.
Влезе навътре и седна
където му беше казано.
На дивана в хола.
След малко зетят донесе три чаши ракия
и нарязан салам в чиния.
Започнаха със въпросите.
Кой какво прави.
Как са те.
Как са децата.
Върви ли работата.
Имат ли достатъчно пари. Дъщеря му се появи.
Сега разбра защо се бавеше тя.
Ухаеше на бебе.
Косата и беше все още мокра.
Силно прегърна баща си,
който веднага се вдигна от дивана след като я видя.
Не бяха се срещали от 2 години.
А за семейство като тяхното това изглеждаше отдавна.
Той се просълзи.

Advertisements