Албанското общество през ХІХ век. Зараждането на една нация.


І Нужно уточнение

Преди да започнем да обсъждаме развитието на даден предмет, събитие, народ, общество, ние първо гласно или наум асоциираме, премисляме, всъщност, какво означава то. Какви са най-общите рамки, които науката му е дала.
Поради което съм длъжен да поясня предварително кои са албанците и какво е общество.

На кратко казано.

Съвременната историография приема, че албанците са потомци на древния автохтонен народ илири, въпреки това през цялото си съществуване от древността до ХХ в. албанците никога не са имали самостоятелно държавно развитие, като единствена наченка била т.нар. Албанска лига[1] на Скендербег през късното Средновековие.

Обществото е група от хора обединени от общи интереси, произход, език, религия, положение, като всяко общество има своя политическата структура, която се определя по този възходящ ред: клан, племе, държава. Според някои социолози, обществото е зидът на нашето пленничество в историята… [2]

Кои са албанците?

ІІ Същина

Преди османското нашествие, както и през ХІХ в., та и досега[3], албанското общество било разделено на геги и тоски. Тези племена се различавали по нрави и социален строй. Чести били случаите, когато Портата използвала като наемници едните, за да спре образувалите се безредици при другите.
Основни характеристики на албанското общество от ХІХ век били икономическата неразвитост на членовете й, както и патриархалният строй и първобитните нрави, с които се отличавали албанците, поради това все още е рано да се говори за каквато и да е консолидация сред тях, както заради племенната им култура, така и заради ниската образованост. Обществото работило на принципите на обичайното право и кръвното отмъщение.

Правейки паралел с българската общност, с българската нация, е адекватно да започна с тези фактори, които определят и запазват във времето българското: езикът и религията.
Албанският език е индоевропейски. Поради липсата на достатъчно останали в наше време писмени паметници трудно може да се възстанови албанският праезик, но този който се използва по-късно се отличава с наличието на множество заемки от латински, гръцки, старобългарски, османо-турски и италиански.
Посочените две основни групи племена геги и тоски имали свои диалекти, на основата на албанския език, но диалекти, които се различават до такава степен, че комуникацията между била труднопостижима.
За първата книга написана на албански език, се смята „Молитвеник“ на албанския католик Гон Бубек, написана през 1555 г.[4]

Преди османския период, двете племенни групи се делели на религиозно ниво: гегите били католици, а тоските православни християни.
С настъпването на османска държавност в албанските райони, силно и постоянно влияние спечелил ислямът.
Близо 2/3 от дотогавашните християни приели ислямската религия.
Причини за тази превратност се намирала най-вече от битово естество, рамкирано в данъчни и социални облаги, които получавали мюсюлманите в османската империя. Религията в същото време се оказала подходящ трамплин в личностното израстване и интеграцията при албанците, както в османската армия, така и в държавния апарат на Портата.[5] От около 1.6 млн. албанци през ХІХ век, 2/3 от тях били мюсюлмани, а останалити 1/3 били последователи на католицизма, християнството, криптохристиянството[6] и бекташизма[7].

Графика на вероизповеданията сред албанците през ХІХ век

За ниското качество на живот сред албанците свидетелстват пътешественици, преминали през Балканите: „Водопроводната система беше неизвестна… Никой нямаше легла. Употребяваха се домашни дюшеци от вълна, памук или слама, покрити с груби одеяла. През деня те биваха струпвани в един ъгъл; често биваха нападани от въшки. В много от домовете съществуваше един вечерен ритуал, когато членовете на семейството се събираха пред огнището преди лягане и всеки тържествено изтърсваше одеялото си, за да убие няколко въшки…“[8]

Същевременно известният британски писател и авантюрист лорд Байрон, който поема пътешествие в първото десетилетие на ХІХ век, преминавайки през Балканите, оставя доста смущаващи писмени спомени за хората, които среща в албанските земи: „Арнаутите или албанците, силно ме поразиха с приликата си с шотландските Highlanders, в облеклото, фигурата и начина си живот.”

Лорд Байрон в типично албанско облекло

Един от основните проблеми пред албанското общество през ХІХ век бил липсата на албанска литература и албански вестници. Редките публикации на албански в списания в повечето случаи били на диалектите тоск или гег.
Докато другите народи в империята получили право да преподават на техния роден език, албанците все още нямали шанс да извоюват свои собствени училища.
Във времето на най-активния сръбски и гръцки национализъм, усилията на албанските общественици се увеличили. От съставяне на собствена официална писменост, до борбата за образование на роден език, се оформила основната линия на албанското възраждане, което трансформирало из основи албанското общество през втората половина на ХІХ век.

Първите дейци на албанското възраждане били Наум Векилхарджи[9] (1767 – 1846) и Константин Кристофорди (1830–1895)[10].
През 1850 г. Векилхарджи, взимайки отделни части от стари азбуки, издал два елементарни учебника за нуждите на албанците. В същата година създал, заедно със свои съмишленици, Албанско културно сдружение в Букурещ.

По инициатива на другия виден деец – Кристофорди – в Инстанбул се свиквали събрания на албански интелектуалци, където се обсъждали идеите и начините за въвеждане на албански език в училищата и приемането на единна албанска азбука.

Дейността на двамата била от основно значение за възраждането и сплотяването на албанската общност, но тя не дала видни резултати, поради технически и финансови причини. Книгопечатането, не само на албански, но изобщо на какъвто и да е било език през ХІХ век на Балканите, било изключително скъпа дейност.

Началото на албанското възраждане било трудно, целите, които били поставяне тогава, скоро не се постигнали, но дали една стабилна основа на следващите лидери на албанското възраждане.

Основните фигури във втория период на албанското възраждане през последните две десетилетия на ХІХ век, били братята Фрашери: Абдул, Наим и Сами.
Най-големият от тях Абдул (1839-1892), бил водещ политик, който през 1877 г. станал член на Турския парламент, а същата година в Истанбул създал с други негови съмишленици Централен комитет за правата на албанската нация.
Вторият брат, Наим (1846-1900), бил един от най-даровитите албански поети през ХІХ век, а една от най-знаменитите му творби, неслучайно, е епичната поема „Скендербег“.
Третият, най-малкият, Сами (1850-1904), бил типичен човек на Просвещението, който оставил след себе си значителни научни трудове като: първият Френско-Турски речник и първата турска Географско-историческа енциклопедия.

От ляво на дясно: Абдул, Наим, Сами.

Навярно ви правят впечатление общоимперските дейности на братята, най-вече на Абдул и Сами. Участието на първия в Турския парламент и книгите на турски при Сами.
Поради което е нужно да се отбележи, че както при братята, така и при повечето албански обществени лидери от ХІХ век, техният албански национализъм не бил основан върху отхвърлянето на османската култура, а дори напротив, те са имали силна привързаност към нея. Те твърдели, че интересите, както на албанците, така и на империята, са общи: да бъде възпрепятстван славянският и гръцкият национализъм, напиращи от север и от юг. Но именно заради това османската империя трябвало да признае албанската нация и да даде необходимата териториална автономия и суверенитет.

По време на Берлинския конгрес през 1878 г. присъствали двама представители на албанското общество, това били Абдул Фрашери и Пашко Васа. Те били изпратени след решение на новосъздадената първа представителна институция на албанската нация – Албанската лига от Призрен.
Там те застъпвали идеите на лигата, а именно: вливане на всички провинции с албанско население в един вилает, който да получи широка автономия, както и отказът да се отстъпят на Сърбия, Черна гора и Гърция провинции с албанско население.
Вторият пункт предизвиквал впоследствие първите национални борби на албанците, по времето, на които албанското общество се сплотило и консолидирало в едно цяло[11].

През 1879 г. в Истанбул било създадено „Дружество за албанско езикознание”, което развивало в продължение на две години твърде активна дейност, като печатало книги и списания на „истанбулската азбука”[12]. Дейността му обаче спряла, когато Лигата била разформирована. Въпреки това през 1886 г. Дружеството подновило работа, но този път в Букурещ, където продължавало печатането на албански учебници.

ІІІ Контрастният край на една епоха:

Издаването и преподаването до този момент било нелегално. В повечето случаи албански педагози, които работели в турски или гръцки училища, отдавали от свободното си време за преподаване на албански и печатане на албански книги.
Едва през 1887 г. за първи път светско училище получило право да обучава на албански език. Това се случило в град Корча.
Училището било, както за мюсюлмани, така и за християни. То било открито като албанско и отхвърляло всякакви наченки на религиозна дискриминация и още повече – дало силен тласък за албанското национално обединение, което несъмнено минавало през обединението на всички албанци, независимо от тяхната религия.
В следващите години започнали да никнат, все повече и повече, албански училища, както и първото девическо училище, което било открито през 1891 г. отново в град Корча.

Появата на албански училища родила огромна ярост у гръцката Патриаршия. Тя отлъчила всички православни, които преподавали в тези училища. И тъй като отлъчванията не били достатъчни, гърците прибегнали до грабежи и убийства. Под натиска на Патриаршията в Истанбул, османската власт започнала едно по едно да затваря наскоро създадените албански училища. Единствена надежда останали откритите, под натиска на Великите сили, австрийски и италиански училища, които постепенно започнали да обучават на албански език.

Въпреки злополучният край на ХІХ век, албанското общество преминало през събития, предизвикани от личности излезли от същото общество, които имали за цел да сплотят и обединят своя народ. Следващите години от новия век ни дават основание да смятаме, че работата, която свършили албанските общественици, се оказала успешна. [13]

Вместо заключение:

„Албания е географско понятие. Няма албанска нация. Албанските мюсюлмани са турци, а албанските християни са гърци“.
Ото фон Бисмарк, 1878 г., по време на Берлинския конгрес.

„Албания не може да съществува без албанци, албанците не могат да съществуват без албански език и последният не може да съществува без своя собствена азбука и училища.“
Сами Фрашери.


[1] На 2 март 1444 г. в град Леш било организирано събрание на албанските феодали, между които: Георги Кастриоти – Скендербег, Георги Арианти, Дукагини, Черноевичи, Балшичите, Андрей Тропия и други, както и водачите на свободните албанци в планините. На това събрание се взело решение за съставянето на Албанска лига, останала в историята под името Албанската лига от Леш. Лигата имала обща каса и обща войска. За начело на Лигата бил избран Скендербег.

[2] Бъргър, Питър. Покана за социология. София, 1999 г.

[3] За последните 20 години, след рухването на комунистическия режим, полицията в Албания е регистрирала 5200 убийства с цел отмъщение.

[4] Текстът е написан на латиница, но с думи, различни от другите писмени езици дотогава: http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/d/dc/Buzuku_meshari.jpg

[5] „Където е сабята, там е и вярата” – албанска поговорка.

[6] Буквално означава „скрито християнство”.  По време на османското владичество, някои новопомохамеданчените албанци не изоставяли веднага предишните си вероизповедания. Официално те изпълнявали предписанията на Корана, но неофициално, в домашна среда, продължавали да се придържат към християнските празници, обреди и обичаи.

[7] Бекташизмът е ислямска религиозна секта, основана от персиеца Бекташ Вели в края на ХІІІ век. Бекташите са мюсюлмани, които пият вино, жените им не се забулват, а когато се молят, не се обръщат към Мека.

[8] Albanian struggle in the World and the New. Boston. 1939, p. 26-27

[9] „Хората без знание са роби. Нито една нация не може да придобива знания на език, различен от нейния собствен.“

[10] „Ако скоро албанският език не стане писмен, то Албания ще изчезне от лицето на земята, а името Албания няма да се появява на картата на света.“

[11] „Има 2 нужни фактура за образуването на групи. Първо: доброволно присъединяване, солидарност и лоялност. Второ: страхът, принудата и насилието.” Гелнер, Ърнест. Нации и национализъм, София, 1999 г.

[12] Инстанбулската азбука е едно от решенията на Лигата за общонационална азбука

[13] На 28 ноември 1912 г. Албания обявява своята независимост

Библиография:

Викърс, Миранда. Албания – съвременна история. Пловдив, 2000 г.
Мете, Серж. История на албанците. 2007 г.
Манчев, Кръстьо. История на Балканските народи. Том 1. София, 2001 г.
Маренин, Н. Албания и албанците. София, 1902 г.
Тодорова, Мария. Подбрани извори за историята на Балканските народи (ХV-ХІХ в.). изд. Парадигма, 2008 г.
Бъргър, Питър. Покана за социология. София, 1999 г.
Гелнер, Ърнест. Нации и национализъм. София, 1999 г.

Advertisements