Да се върнем към корените. Самоуправлението – утопия или постижима реалност?

Ще представя един кратък общ поглед към конкретни стойности от античния опит за “пряка демокрация”.

Повърхност:

Терминът демокрация за първи път започва да се използва в древногръцките полиси. Етимологически думата демокрация означава:δήμος – народ, и κράτος – власт. Народовластие. Погледнато обаче от по-близко, народовластието не е било това, за което първоначално се имало предвид. Демосът, народът, включвал в себе си само гражданите с политически права, без метеките (чуждоземци) и робите. На кратко казано демокрацията в полисите стъпвала върху работещите роби.

Дълбочина:

Демокрацията в полиса, работила на следния принцип: всеки гражданин имал правото да присъства на Събранията, където можел да се включи в споровете, решенията, както да гласува или да бъде избиран за изпълняване на длъжности извън Събранието. Колко от гражданите присъствали на тези събирания е трудно да се каже в точни цифри, но едно е ясно, че броят на изказващите се хора бил твърде малък. От друга страна ораторите влияели силно на демоса и не след дълго се породил терминът демагози (δήμος – народ, и ηγώσως – водя),  народните водачи, хората, които със своето могъщество на словото и специфичната си харизма, прокарвали личните си интереси под шапката на общото благо.
Не случайно един от съвременниците на атинската демокрация Аристотел, сравнявал демагозите с ласкателите. За него те били „едно и също нещо във всеки случай: едните и другите имали огромна сила: ласкателите при тираните, демагозите при последния вид демокрация“. Демократизирането вървяло ръка за ръка с демагогизирането[1].
Освен посочените народни водачи, друга от отрицателните видими черти на античната представа за демокрация, са появата на множество неформални фракции, въз основата на фамилни или приятелски кръгове. Тези фракции, притежаващи силата на едни сплотени групи често се сблъсквали помежду си, често сблъсквали своите
интереси с интересите на друга фракция.

Потъване:

Демократичният парламент е  арена на борба на интереси и власт. В него е трудно да се долови народния глас.[2] Гласът на демоса. За какво общо благо и хомогенна общност от хармоничен синхрон на интереси, способности и добродетели в атинския полис можем да говорим въобще, когато не всеки гражданин с политически права е присъствал на Събранията, не всеки присъстващ се изказвал, и последно – не всеки присъстващ гласувал, чрез своя опит, мнение и разум. Появата на водачи и фракции ни дава ясното доказателство, че човекът наистина е просто едно животно, като всички останали на Земята, „че щом определен брой живи същества се съберат на едно място…  те инстинктивно се поставят под властта на някакъв ръководител, т.е.водач“.[3]
Тогава можем ли да кажем, че всеки атински гражданин управлявал себе си, бил управляващ, щом дадени групи или водачи, повлиявали на Събранията по такъв начин, че те определяли кои са общите интереси, кое е общото благо? Разбира се, че не.
И не е трудно да се предположи, защото човекът, колкото и да бъде ангажиран с политиката, превръщайки се в „политическо животно“, то той си оставал със своите специфични недъзи, а именно – да се поддава под опияняващата харизма на друг човек и да повярва в него така, както не вярва дори в себе си…

Следва: “Изплуване”, но друг пък ще да е…


[1] Вебер, Макс

[2] Новото средновековие. Бердяев, Николай

[3] Психология на тълпата. Льо Бон, Гюстав

Основна историография:
“Теория на демокрацията” Том1 и Том 2. Сартори, Джовани
“Демокрацията и нейните критици”. Дал, Робърт

Advertisements