Гражданинът Х

В последните дни често се случва въздухът, който дишам да бъде надупчен с неподходящи, нервни трапчинки на една остаряваща, все още девствена разпаленост у българина, която хвърчи като слюнка в обществото напред-назад, нагоре-надолу, замърсена от ненавистта към идентичността си. Ненавистта към самите себе си. Мразим българското общество, защото не пали банките, не окупира парламентите, не спи по асфалтите, не протестира. Всъщност няма как, нито протестите, нито причините, да ни бъдат в момента едни и същи с тези, с които сме тръгнали да се сравняваме.

Българинът не използва думата общество, а народ. Ние сме дълбоко свързани с историческата памет. Характеристиката ни на недодялани национал-обединители дълбоко срязва наличието на каквато и да е определение за гражданство.
Българинът е част от българската държава. Циганинът, турчинът, арменецът са пришълци.

От учебниците по история, до медийната култура, образът, който ни се предлага да утвърдим в себе си е извън съвремието. Ние сме научени да говорим на един език, който в Европа е забравен след 1945. Един език, който никога не е използван в Америка.
Говорейки за българския гражданин, ние рядко изразяваме смисъл. Ние сме древни. И това не е радостно. Ние сме объркани, защото не разбираме себе си чрез другите и не разбираме другите, чрез себе си. Ние сме губещи. Но след всяка загуба пътеводителите ни остават все едни и същи.
Звучи малко триумфално, но така го чувствам. Каквото има – не трябва да се потиска. Българинът твърде дълго време обаче е потискал себе си, давайки възможност други да държат инструментариума на потисничеството над неговата къща. Ние бягаме от отговорността, давайки свободата си, а после се оплакваме от подтисника, че е бил не 100, а 150 камшика.

Българинът изобщо не е единствен поне в един аспект. Ако попътуваме на Запад или на Изток, ще открием във всички градове, във всички села, хора като българина. Хора, които предпочитат „сигурността на тиранията, пред свободата на демокрацията”. И има една основна характеристика, която в никакъв случай, за жалост, не можем да открием в тези хора – съмнението.
Да се съмняваме, че избраните днес политици, ще си вършат работата в следващите четири години. Да се съмняваме, че учителят на днешния урок казва абсолютната истина. Да се съмняваме, че Ариел изчиства бялото по-добре от всички други перилни препарати. Да се съмняваме, че някой друг ще изчисти снега пред блока. Да се съмняваме.

Бунтът е съмнение. Съмнението е бунт. Бунтът е гражданство. Гражданството е съмнение.
Ние можем да идентифицираме себе си само в общество, в което ни се дава възможност да оспорим авторитетите, съмнявайки се в тяхната безпогрешност, вяра, отговорност и чест. Гражданинът не е този, който се оплаква, подчинявайки се, а този който съблюдава, съмнявайки се.

Статията може да бъде намерена и ТУК

Advertisements