Библиотечно дело

Преди да дойдат коледните празници реших да се по инатя за едни определени цели, които си бях поставил от по-отдавна.

– Увеличаване на работното време на библиотеката

– Наемане на студенти на работа в увеличеното работно време

След неформална среща с Ректора на СУ, проф. Илчев, разбрах, че нищо и никога не е спъвало осъществяването на тези предложения. Той ме увери, че ще говори с директорката на Централната университетска библиотека за среща с мен, на която да се обсъдят посочените предложения.

След 1-2 седмици, за мое учудване, имайки предвид обещанията на Ректора в предишните години не към един, а към стотици студенти, се стигна и до разговор с директорката.

Веднага щом тя разбра изобщо, че студент е дошъл при нея с предложения за увеличаване на работното време на библиотеката, усмивката и стана като на американския президент. Честно да си кажа, това ме обиди. Студентите за нея бяха Студентски съвет. Купоните в читалните и алкохол на промоция.

С нея се разбрахме да напиша писмо до Ректора (!?) с двете предложения, които заедно оформихме (всъщност те бяха същите като тези, с които отидох при нея) Работно време 08:00 – 24.00 и наемане на студенти на работа в читалнята от 20.00 до 24.00.
Писмото трябваше да го пратя до Ректора с идеята той да го препрати на Правен отдел, където да проверят дали има юридически спънки за осъществяването им или не. Тя самата нямала информация и не разбирала от тези неща.

Нейното последно изречение, което наподобяваше култовия отговор на Ректора, когато го запиташ за нещо по-сериозно “съжалявам, аз съм историк”, не ми даваше никаква надежда, че някой ще си размърда задника преди празниците заради някакво си предложение на студенти за увеличаване на работното време на библиотеката  и наемането на студенти.

Вчера реших да проверя до къде е стигнало писмото.
В Деловодството на университета ме информираха, че няма движение по него!? От там ме пратиха в 17-ти кабинет, където пък една добронамерена жена ми обясни, че са чели предложенията със заместник-ректора, одобрявали подобни инициативи, много им харесало, но писмото няма и да отиде до Ректора, защото не трябва. Какво ще се случи и дали изобщо ще се случи нещо по въпросните предложения, ще разбера утре, поне така завърши жената.

Движейки се спокойно по безкрайните отклонения на тромавата българска администрация, на днешния ден се запътих отново към 17-ти кабинет, където и този път нямаше отговор, а на место това – ново упътване.

Изведнъж, вярвай или не, отново бях при директорката на ЦУБ. Кръгът се затвори… Отивайки при нея, тя излизаше за среща със заместник-ректора, относно какво… Студентските предложения.
Подсетих я какви са те, от кого са и си тръгнах.

Сега остава ръководството да си свърши работата. Ако има юридически спънки, да се постарае да ги премахне от правилника на университета. Ако са държавни закони, да алармира. Ако обаче спънките са предразсъдъци, страх или мързел, нищо добро не ги чака… и студентите, и преподавателите, и университета, и България.

Дали съм загубил част от студентското си време, в което съм могъл да се напия, да прочета някоя книга или да поспя до по-късно, отговор не съм намирал. И не защото ми е трудно да го открия, а защото не съм си го задавал.

Когато вярваш в правотата на определена идея, твое морално задължение е да опиташ.

От понеделник отново тръгвам по кабинетите.

Advertisements