A Torinoi Lo

На 03.01.1889 г. в Торино Фридрих Ницше излиза от входа на улица “Карло Алберто” №6. Може би на разходка, може би, за да отиде до площада, за да си вземе писмата си… Недалеч от него или доста далеч, кочияш има проблем със заинатил се кон. Въпреки пришпорванията, конят отказва да мръдне, след което кочияшът – Джузепе? Карло? Еторе? – губи търпение и го налага с камшик. Ницше се приближава до тълпата и това слага край на бруталността на кочияша, който вече е бесен от гняв. Масивният и мустакат Ницше внезапно скача към файтона и се хвърля на шията на коня, ридаейки. Съсед го завежда у тях, където той лежи неподвижен и безмълвен два дни, после промърморва последните си думи: “Мамо, аз съм тъп”. Живее през следващите десет години, кротък и побъркан, под грижите на майка си и сестрите си. За коня… Не знаем нищо.

С този въвеждащ разказ за гибелта на противоречивия философ, започва един от най-запомнящите се филми, правени през последните години. Негов създател е унгарският режисьор Бела Тар.
Филмът не предразполага към спокойно хапване на чипс и пуканки, които да ускорят консуматорския глад на потребителя, а напротив – крайно съсредоточаване върху изпипаните под линия графични образи, съчетани с шепота на вятъра.
Това е филм, противоречащ на холивудската идентификация, поради няколко причини, които на първо време всеки човек привикнал към модерното-краткотрайно филмово изкуство, би сметнал за отрицателни:
Повтарящите се действия, монотонни диалози, мудност и липса на структуриран, ясно показан сюжет.
Сякаш прекалено забързания живот, рядкото четене на книги и все по кратките случаи, когато съзерцаваме и размишляваме, водят до първоначално отвращаване от подобен вид шоков контрапункт на ежедневието.
Като че ли изкуството цели да обяснява всичко, като че ли то е стока, която се поглъща и издрисква на другия ден.
Една творба е велика, когато не обяснява и не налага себе си, докато освобождава зрителя, тя дава възможност той да подреди ценните орнаменти в непреходната й същност.
Защо филмът започва с историята на Ницше? Защо единственият монолог във филма, е изпълнен с цитати на Ницше? Защо циганите подаряват Библията на дъщерята? Защо след като циганите преминават през къщата  (оставайки Библията), кладенецът няма вода, светлината угасва, храната свършва? Защо конят спира да се храни, спира да се движи? Дали дъщерята се чувства задължена да помага на сакатия си баща или го прави от любов? Какъв е смисълът на тези въпроси, ако няма смисъл на човешкото съществуване?

Филмът натъжава за кратко, а може би бъркам, само защото не съм познал правилно първоначалното чувство.

Advertisements