Свобода без отговорности.*

Способността на народа да се фокусира върху проблемите, пораждащи определени видими симптоми на едно разяждащо се отвътре демократично и свободно, но безпринципно общество, не се е загубила, и не защото тенденциите доказват това, а защото сякаш народът никога не я е притежавал.

В същото време навикът да се забавляваме над смъртта говори за едно безподобно ограничение на ценностите на масово ниво. Погледнем ли телевизионните репортерки на токчета да скачат кавалеристки, подавайки усмивка зад микрофона „Защо го убихте?”, трябва да се объркаме, но някак това не се случва толкова често. Несериозното, дори меко казано смехотворно отношение на институцията, наречена четвърта власт, към смъртен случай, предизвикват обаче леко смущаване на видимо замаяните интелигентни части в обществото, но за жалост алармирането на последните не е видимо, поради нищетата на броя им. Заобиколени покрай себе си с количествената простотия от пешеходно до институционално ниво, обгръщането на една чутовна роля „Да бъдеш срещу”: толерирането на глупавината, надменността и аномията, е първо, смела постъпка и второ, потискаща.

Следващите седмици, и никой не бива да се учудва, ще се забавляваме епохално за пореден път, наблюдавайки епизоди с подмятания за мъката да бъдеш студент в Студентски град, да бъдеш студент в България. Които сериали, неминуемо можем да дефинираме като сапунки, и колко непростимо е да се идентифицираме чрез ролите на сценаристите, едва ли много от нас ще се сетят, поради което изпитвам нужда да споделя моето съждение по следния случай с убийството в Студентски град. Случай, от който единствено ще тръгне наратива, без да прокламирам, забележете, абсолюта с думите си, тъй като вярвам дори структурата в логическите свръзки студент-преподавател-факултет-университет-държава да е лабилна, по своята същност дискусионна още в началата си, но задаваща, според мен, въпроси върху които да изградим такава достойна позиция, каквато изисква сериозността на проблематиката, наречена „Студент в България”.

Да започнем оттам каква определена социална роля е студентската според изискванията да бъдеш студент?

По принцип:
1. Да считаш, че ти е нужно висше образование, за да имаш по-добра реализация в бъдеще.
2. Да се подготвиш за влизане в университета.
3. Да учиш през цялата година, за да актуализираш знанията си.
4. Да преминаваш изпитните форми, които по своята същност са с повече интензивност и по-висока летва от тези в училище.
5. Да си плащаш семестъра редовно.

България ХХІ век :
1. Да считаш, че е модно да си студент, само защото ще живееш в Студентски град, ще имаш намаления и можеш да отидеш на бригада в САЩ.
2. Да влезеш с матура в университета.
3. Да учиш два дни преди изпита, на който да цитираш уикипедия.
4. Да преминаваш лесно изпитните форми, които са с изключително занижени критерии и високо оценяване. 5. Да си плащаш семестъра редовно.

Объркахте ли се?
Припомням какви са приликите от горните две графики: глаголните форми са във второ лице, единствено число, и да, по-важното – плащането на семестриалните такси се извършва и в двете.
Не считам, че пресилено ще прозвучи, ако реша да определя българското студентсване като една самозаблуждаваща се свобода на безотговорността. Една свобода без отговорности.

Единствената постъпка през обучението, която институцията, наречена университет, изисква от своите студенти, е редовното внасяне на семестриални такси. Паралелно обаче същата институция претендира за качество, докато вездесъщо проституира пред количеството тръпнещи ученици, допускайки входните и изходните врати на своята сграда да бъдат разнебитени от ордите на посредствеността. Едва ли не, университетът цели продължаване на детството, на този вечен рефрен от купоните по стълбите на детските дискотеки, преобразени в изповръщаните коридори на студентските общежития, изхабени от толкова хлор и химикали. 11, 12, 13, 14, 15 и до докторантура. Не е ли сбъркано, се питам аз, и пита ли се някой друг, аджеба, какво ни кара да съзерцаваме въображаемите дипломи, в които ще сме списани като специалисти по еди-какво си, докато същите, си бараме ушите, отклонявайки темата от Ферхонде на Софи Маринова.

Студентите обаче, и бих се самоцитирал, не сме виновни, защото ние сме продукт.
Социалната роля „Студент” е продукт на цялото общество, което задава изискванията към своите най-жизнени части. Нужно е да разберем, и това е пределно ясно, че студентите не се самопроизвеждат.

Занижените критерии към студентите не стимулират дейното им участие в образователния процес. Оценките се изкарват лесно, а изпитите са веднъж на семестър. Защо тогава да не се напиват и пребиват ежедневно? Защо да не мързелуват? Всъщност мързел ли е, когато никой не изисква да свършиш някаква, дори минимална работа през годината?

Подходящият въпрос обаче тук ще бъде защо по дяволите това се случва? Защо има подобни ниски изисквания към студентите и се позволява тази нискообразованост да се обновява, след като „купонът на студентите” струва около 300 млн лв. на година, пари от данъкоплатците? Пари от майките и бащите. Пари от работещите.

Средностатистическият преподавател в държавен университет не е заинтересован, като частно лице, да предизвика едно сериозно оценяване с високи, подобаващи на висш университет критерии, защото би довело, формално, до отпадащи студенти, и неформално, до орязване на клона, върху който стои. Това би било смело, но самоубийствено, тъй като държавните университети са субсидирани на историческия принцип – колкото студенти, толкова пари, което на практика изглежда по следния начин:

Кандидат-студентът Х отива на изпит по История.
Х изкарва „отличен”.
Х е приет специалност Право.
Х плаща 500 лв годишна такса.
Х, като студент на ЮФ на СУ, „докарва” годишно 1108 лв в бюджетната хазна от държавната субсидия.

Студентът Х, който не е ясно дали си е барал, или не, ушите, или пък е учил здравата, и да си го кажем ясно, никой не го е еня какво всъщност е вършил той през семестъра, осигурява на година над 1600 лв на държавния университет, защото е записан там като студент, а е записан, тъй като е преминал изпитите.

Да сметнем един фактически нормален брой студенти в специалност Право с колко изпълват хазната на държавните университети: 200 като Х по 1600 лв, правят 320 000 лв на година, по 4 години, отиваме вече над милион, всъщност около 1 300 000 лв. Да възприемем обаче движението на средствата, при такива изискванията към студентите, каквито да стимулират качеството: 200 като Х по 1600 лв са 320 000 лв, това вече го разбрахме. Обаче след първата година тези 200 са намалели на 150, защото 50 от тях не са минали изпитите. Тогава средствата, които ще дойдат в университета, са 240 000 лв. Да си представим, че преподавателите и нататък са принципни и продължат с упорството си за качество, а не количество на глупавината. Биха останали 80 като Х през третата година и 50 като Х в последната година. Тоест, за 4 години студентите от един курс в специалност Право, биха осигурили около 760 000 лв. Или иначе казано – една трета по-малка субсидия.

Преценим ли обаче, че става въпрос за университети с над 100 специалности, като обобщение може да се каже, че говорим за милиони, които биха били загубени при едно достойно оценяване с високи критерии, или иначе казано: уволнения, ниски заплати и закриване на катедри.

Крайната сметка на този механизъм, целящ да намекне накъде е нужно да си насочим мисловните процеси, разсъждавайки за проблемите в студентството и висшето образование, ни откарва в схемата, наречена поддържане на простотията срещу поддържане на качеството:

– при сегашния принцип университетите получават средства въз основа на броя студенти, което видимо не стимулира преподавателите да вдигат висока летва на оценяване и, фактически, висока летва на науката. Вследствие на финансирането „на калпак” практически се онагледява едно безформено преподаване, налице се подава една морална деградивност, в която глупостта се оневинява чрез поредната порция държавна субсидия, а желанието на индивидуалността се потиска под ботуша на заобикалящата я масова простотия.

И моля ви, нека не се залъгваме и не насочваме гнева си в грешна посока, нека не споделяме алгоритмите на неадекватни министри „доценти”. Разбираемо е, когато си част от система, в която хлябът ти зависи от нищожния материал висше образование и наука, които си задължен да предоставяш на онемялата тълпа бездушни същества на входа на университета, да го вършиш подобаващо и доброволно дори. И впрочем, както студентите, така също и преподавателите, са продукт на тази нескопосана система. И ако някой се вдига срещу нея, то трябва да бъдат и студентите, и преподавателите.

Накъде обаче да насочим гнева си и за каква промяна да настояваме?
Пътят води към Министерството на образование, младежта и науката.

Исканията трябва да бъдат дебатирани първо между недоволните, а след това прокламирани. На този момент, лично по мое мнение, средствата за държавните университети трябва да бъдат разпределяни чрез рейтинговата система, която да задава диференцирано заплащане спрямо качеството, като освен нея би трябвало да бъдат определени „защитени” направления чрез обществен дебат; тоест да получават средства без да бъдат зависими от рейтинга си. Това ще бъдат изконни фундаментали науки, които не бива да изпадат от публичното пространство, въпреки че в сегашния момент са недалновидно пропаднали в хралупите на прохождащия български пазар.

Не финансиране „на калпак”, а финансиране чрез рейтингова система и финансиране на определени „защитени” направления. Финансиране на качеството, а не на количеството.

Способността ни да се фокусираме върху проблемите днес ни откара до едни не толкова видими и лесни на пръв поглед симптоми, на една разяждаща се система от авторитети, функции и модели, които подходящо посочват нейните ракови образувания в изсъхналото, аморфно тяло на цяло едно поколение.

Поддържането на простотията е видима именно в Студентски град, където тя извършва един постоянен акт на самодоволно прекланяне пред изрисуваните монументални фигури на своите идоли: Тони Стораро, Илиян, Преслава и Азис, които отдавна бяха стационирани на двайсет метра от най-големия хипермаркет в района. Редовно обаче същите части на племето извършват далновидно ритуали към божествата си в пещерите, наречени Син Сити и Ориент 33, оповръщайки с водка мивките или стимулирани орално от пълни момичета на връх национални и християнски празници.

И това не е грозно, защото се случва ежедневно, а е грозно, защото на никой не му прави впечатление.

Поощряването на простотията в една самозаблуждаваща се свобода без отговорности направи Студентски град „Град на греха”. И докато данъкоплатците осигуряват пиршества и забавления, смятайки че зад тях се крият денонощия четения на тежки томове, обществото ще се самозаблуждава, че висшето образование е качествено.

Някой трябва да прекъсне затворения кръг. И неминуемо това ще се случи.

Промяната, вярвам, вече е започнала. Все повече хора говорят за проядената система на финансиране, която изцежда високата култура и наука, докато масовириза глупостта, и нейните врагове се увеличават с всеки изминал ден. Проявата ще бъде гражданска по характер. Резултатът ще бъде спасяването на България от посредствеността, която необратимо засега води само и единствено към подчинение. Подчинение на гражданско и национално ниво. Подчинение на съзнанието.

Подчинение на българския дух.

Нужно е да реагираме. Нужно е да заявим своята твърда и автентична гражданска позиция преди да е станало твърде късно.

*Статията се публикува първо в студентския сайт “Красива Европа”
Последователно се публикува в още две онлайн медии:  “Свободно слово” и Webcafe .

Advertisements