Човек се пробужда едва когато различи доброто от злото*

Автор: Илиана Илиева - Ilie

Автор: Илиана Илиева - Ilie

Всеки път се проявява някаква алтернатива и с това някакво изискване да се вземе решение. Човек може да иска само едното или само другото. Той следва или пристрастието, или дълга, той се намира или в извращението, или в чистотата на своите мотиви, той живее или от омразата, или от любовта. Но той може да отложи решението.

И вместо това решение, ние се люшкаме и лутаме из живота, свързваме едното с другото и съвсем не признаваме това за необходимо противоречие. Тази нерешеност е злото.
Човек се пробужда едва когато различи доброто от злото. Той става себе си, когато е решил в каква посока ще поемат неговите дела. Всички ние трябва постоянно да отвоюваме себе си от нерешеността. Ние така малко сме способни да осъществим себе си в доброто, че дори силата на увличащите ни пристрастия е абсолютно необходима за определеността на дълга, че не можем да избегнем това, че ако действително обичаме, тъкмо тогава и мразим – тъкмо това, което заплашва обичаното – че ние изпадаме в нечистота тъкмо тогава, когато със сигурност смятаме своите мотиви за чисти.

На всяко от трите стъпала решението има особен характер. На морално ниво човек мисли, че със силата на мисленето обосновава правилността на своето решение. На етическо равнище той излиза от извращението чрез прераждане на неговата добра воля. На метафизическо ниво той осъзнава себе си като дарен на себе си в своята способност да обича. Той избира правилното, уверява се в общите мотиви, живее от любовта. Едва в единственото на тези три неща се осъществява безусловното.

Да живееш в любовта като че ли изключва всичко останало. Действителната любов ни дава увереност в нравствената истинност на делата, произтичащи от нея. Затова Августин казва: обичай и прави каквото искаш. Но за нас, хората, е невъзможно да живеем само благодарение на любовта, на тази сила от третото стъпало, защото постоянно се отклоняваме и се объркваме. Затова ние не бива сляпо и във всеки момент да се уповаваме на нашата любов, а трябва да я просветлим. Затова и за нас, крайните същества, е неизбежна принудителната дисциплина, с която поставяме в наша власт своите страсти, неизбежна е поради нечистотата на мотивите ни да изпитваме недоверие към самите себе си. Тъкмо когато се чувстваме сигурни, ние влизаме в заблуждение.

Едва безусловността на доброто изпълва голите задължение със съдържание и може да пречисти нравствените мотиви, в състояние е да премахне волята за разрушение и омраза. Но основанието на любовта, в която се корени безусловното, е тъждествено с волята за истинската действителност. От това, което обичам, аз искам едно: да бъде. А и аз не мога да съзра това, което всъщност е, без да го обичам.

*Целият текст е от: Крал Ясперс, Въведение във философията, “Оксиарт” – София, 1994, с. 50-51

Advertisements