Все някога ще се случи

Автор: slavinai

Автор: slavinai

 

Посредствеността е повсеместна.
Избуяла по тротоари, парапети,
булеварди, шосета и тоалетни ями.
Избуяла и крещи – насам, насам съм!
Ела и виж ме, посочи ме, аз крещя!
С кич и натуралитет.
Може да съм ниско, действително дори под земята,
в окоп, шахта или пропаст,
готова съм да те погълна с цялата ти нищожност
на скелетоподобна гордост.
Ти си нищо.
Ти си това, което съм аз.
Ти си това, което са всички.
Ти си в това, в което са всички
– в лайната, в калтта, в помията,
в онези благоухания, които остават съсръдеточието
върху материалната привързаност
на първобитната нужда от изравняване на глупостта.
Ти си това, което са всички.
Ти си в това, в което са всички.
Ти нямаш право да искаш повече,
да искаш промяна,
да искаш морал,
духовност и ценности,
да искаш развитие.
Ти си това, което сме ние
– а ние долните,
храстите,
уравненията на уравняването,
между плевелите живеем някак си,
трудим се даже, по себе си, разбира се,
по-често гледайки се,
одумвайки се,
бърборейки,
мрънкайки,
че нищо не става, и никога не е ставало,
че нищо не можем, и нищо няма смисъл,
че сме много нещастни и че друг е виновен,
че сме бедни,
калпави,
сакати
и че някой трябва да ни помогне.
Ние сме уравнение на уравнената простотия,
но не онази елегантно интелектуалната,
а онази безцветната,
често срещана по архивните календари на просвещенията
– духовната липса,
силата на духа ни липсва,
ентелектуалецо – изравнени сме,
повсеместно искаме нечестно да добавяме към живота си стойност,
без да усещаме, о колко нагло,
че моментът за разтърсване на изтерзаните плодове на нашия просточеловечески труд е кратък шанс
за излизане от пропастта на безвремието,
будилникът на нашето неделно утро, от което почваме наново,
стремежът към луната, слънцето и звездите,
стремежът за излизане от окопите,
дупките,
шахтите и ямите.
Да стъпнем за земята, драги,
да стъпнем на земята някак си изведнъж и за кратко,
да почувстваме, че можем и винаги сме можели.
Аз вярвам, и ще вярвам за нататък въпреки всичко,
че един да го каже, малцина да го направят и скоро всичко ще стане.
Не се кахъри за дъжда, вятъра и буриите.
Този изтърсак, който някога ще се опита да ни сравни със земята
ще има само един образ – човекът уравнение на уравнената глупост,
на бездуховния маниер да правиш голяма сянка с малък характер.
Способността да извръщаш глава настрана когато не е лесно, не можеш и не искаш,
Способността да разсъждаваш нечисто над чистите помисли на малцината мислещи дошли с факела на надеждата в бездната на посредствеността на уравнената глупавина.
Изцелените повярвахме,
а може само да се залъгваме, за което се извиняваме най-искрено,
ние се надяваме, о неразумни, че всичко е възможно,
скорошно и далечно, оттатък океаните, балканите или под лупите,
институтите,
университетите,
парламентите,
фирмите,
болниците,
театрите,
музеите
и тъй нататък,
че някога, съвсем скоро (стараем се)
или вбъдеще (само времето ще покаже),
че ние можем, че ние искаме и че сме човеци с принципи, приоритети,
сърцати и невъзприели депресивната възможност за посредствената бездуховност.
Очаквай ни.

Advertisements