Храна за размисъл: Или каква е разликата между образованието в България и чужбина

Преди няколко месеца написах една статия, озаглавена “Писмо до бъдещите студенти”. Няколко дни след публикуването й видях под статията следния коментар (разказ) на една българска студентка, завършила бакалавър в България и изучаваща в момента магистратура в чужбина. По-добро сравнение между различната култура на обучение не бях чел скоро. Вижте какво следва от липсата или наличието на отговорности в образователната сфера.

В момента пиша дипломната си работа. Зимният ми семестър премина по един изумителен за мен начин. Всяка седмица е на различна тематика. В онлайн-системата (има и такива неща, разбрах аз) ти се предоставят определен брой материали, които трябва да прочетеш преди всеки ден – за да си в крак с материала. Ако не го направиш – за теб си е, нямаш шанс да наваксаш – изпитите са на всеки няколко седмици, а последният материал, на който те изпитват, си го взел преди два дни. Затова се прибираш от занятия от 9 до 6 и четеш по сто страници. Междувременно пишеш поне едно “есе” (paper), четеш няколко допълнителни книги и “спиш” в библиотеката.

Апокалиптично ли изглежда? Всъщност е прекрасно. Прекарах 5 години като студентка в СУ. През цялото време и работех. Никога не съм знаела какво е студентски живот – изпитите се взимаха лесно, писмените работи са сваляха от Уикипедия. Какво почувствах когато за пръв път се изправих пред задачата да напиша академично есе от минимум 10 страници с поне 20 източника и строги предупреждения, че всяка нецитирана нагледно мисъл е равна на плагиатство и изключване? Пълен ужас. Не мислех, че ще се справя. Не бях достойна. Колегите ми – от цял свят – бяха завършили университети, за които само съм чела. Къде ще се меря с тях? Но изведнъж се оказа, че мога – и не само мога, а и ме слушат с интерес. Започнах да “вдигам ръка” в час. Знаете ли какво е да се сблъскаш с нелепата идея, че преподавателите действително искат да чуят твоето мнение или въпрос, изслушват те внимателно и ти отговарят с уважение, и ти дават електронния си адрес за да им пишеш, ако имаш още въпроси? За мен това беше нещо неземно и невиждано. И да, справих се. Тази програма ми върна любовта към ученето, към research-а, и сега искам да запиша PhD. Защо, защо толкова много студенти никога няма да усетят тази тръпка, да стоиш в библиотеката с часове, увлечен в книга, защото искаш да научиш повече по определения предмет? От това ми е най-тъжно…

Advertisements