Посттоталитаризъм

Въпреки че днес на някого това може да се стори смешно или донкихотвщина, аз смятам за свое задължение непрекъснато да наблягам върху нравственото начало на всяка истинска политика, върху значението на нравствените стойности и измерения във всички сфери на обществения живот, включително и в икономиката. Чувствам се задължен отново и отново да обяснявам, че ако не се опитаме всички да открием, да преоткрием или създадем в себе си онова, което наричам “висша отговорност”, лоши неща чакат страната ни. Връщането на свободата в една напълно морално разложена среда предизвика явления, които можеха да се очакват, но въпреки това надминаха представите на всички. Става дума за огромния и почти ослепителен взрив на всички възможни лоши човешки качества. Най-различни неприятни или най-малкото двусмислени човешки наклонности, създавани тихомълком в обществото години наред и същевременно години наред използвани в служба на тоталитарната система, сякаш внезапно бяха освободени от усмирителната риза и най-сетне получиха пълна свобода на приложение и развитие. Правилата, ако могат така да се нарекат, които авторитарният режим беше създал /и по този начин “легализира” тези наклонности/, са премахнати. Новите правила на свободно поетата отговорност към общото и за общото все още не са създадени. Те и не могат да бъдат създадени, защото такова нещо се ражда и култивира в продължение на дълги години.

Така че сме свидетели на едно твърде странно състояние: обществото ни се освободи, но в някои моменти постъпва много по-лошо, отколкото когато не беше свободно. Стремително нараснаха всички видове криминални престъпления, а в средствата за масова информация /имам предвид предимно булевардния печат/ се изля онази позната мръсотия, която извира от тъмните пластове на обществата винаги по време на исторически преломи. Появиха се и още по-сериозни и опасни явления – националната недоброжелателност и подозрителност, с признаци дори на фашизъм, безбожната демагогия, интригантството и съзнателното лъгане, политиканстването, непримиримият и безогледен сблъсък на лични интереси, жаждата за власт и крайната амбициозност, фанатизмът от най-различен характер, непознати досега видове злодеяния, мафиотството, всеобщият недостиг на толерантност и разбиране на проблемите на другия, липсата на вкус, на чувството за мярка и на размисъл. И, разбира се, новата идеологизация. /След като изчезна комунизмът, на негово място сякаш остана една изнервяща празнина, която като че ли на всяка цена трябваше с нещо да се запълни./ Достатъчно е да хвърлим поглед върху нашата политическа сцена, където липсата на култура е само отражение на общата криза в културността. Една година преди изборите почти всички политически действия, включително и дебатите в парламента по изключително важни закони, са изцяло подчинени на предизборната борба, на крайните амбиции за власт и желанието да се харесаш на объркания избирател чрез пъстри комбинации от благозвучни безсмислици. Обвиненията, клеветите и хулите срещу политическите противници нямат мярка. Един политик пречи на полезната работа на друг само защото онзи е от друга политическа партия. Непредубеденият и прагматичният интерес към разумна и общополезна работа отстъпва все по-забележимо пред партийните или други сметки. В пресата анализите се изместват от скандалите. /Днес да подкрепиш правителството и да му помогнеш в някое негово добро начинание се смята едва ли не за позор. Затова пък да го ритнеш в глезена се смята за заслуга./ Отстраняването на политическите личности само защото принадлежат към друга политическа групировка се възприема като нещо съвсем нормално. Всеки обвинява всекиго в заговор, некомпетентност, тъмно минало и тъмни намерения. Човек навсякъде се сблъсква с демагогия и дори такива сериозни неща като естественото желание за самостоятелност стават предмет на политическо наддаване и стимул за съзнателно заблуждаване на обществеността. Мнозина от така наречената “номенклатура”, които до неотдавна се преструваха на защитници на социалната справедливост и на работническите интереси, за една нощ свалиха маските си и съвсем открито се превърнаха в класа на спекуланти и мошеници. Така че довчера внушаващи страхопочитание комунисти днес вече са абсолютно безскрупулни капиталисти, които се смеят безсрамно в очите на същия работник, чиито интереси преди време привидно са защитавали.

Всичко това води до явно обезкуражаване на гражданите и отчуждаването им от демократичната власт, която сами са си избрали. Тази ситуация е добре дошла за разни подозрителни типове, които печелят от благоразположението на населението с идеи от рода на тази – правителството да бъде хвърлено във Вълтава.

Изключително тъжен и депресиращ факт.

Аз обаче си казвам, че щом съм могъл с шепа приятели години наред да блъскам с глава в една стена, изричайки истината за комунистическия тоталитаризъм, при това заобиколен от огромно безразличие, нямам ни най-малко основание да не продължа да го правя и сега. Ще продължа да говоря до втръсване и напук на снизходителните усмивки за отговорността и морала, лице в лице със сегашния обществен маразъм. И днес, както и преди, нямам причина да смятам тази своя битка за обречена. Със сигурност може да бъде загубена само една битка – тази, от която предварително си се отказал.

Из “Летни размишления”, 147-150 стр.

Хавел е бил един от говорителите на Харта 77, последен президент на Чехословакия (1989-1992) и първи президент на Чехия (1993-2003). Автор е на няколко пиеси и есета.

Advertisements