Задочен разпит с Вацлав Хавел

Причините за кризата, обхванала света днес, се коренят някъде по-дълбоко, отколкото в конкретния начин на организиране на икономиката или в конкретната политическа система. Смятам, че въпреки всички различия западният и източният свят преживяват единна и обща криза, с чието осмисляне би трябвало да започнат всички разсъждения относно една по-добра алтернатива. Каква е същността, какъв е генезисът на кризата?
Мисля, че добре го е формулирал Вацлав Белохрадски, когато пише за нашата “късна ера” като за ера на конфликт между безличната, анонимна, безотговорна и безконтролно устремила се нанякъде власт /власт на “свръхмашината/ и насъщните и изконни интереси на човека като конкретна личност… Самата криза е непосредствено свързана с духовния облик на съвременната цивилизация, характеризираща се със загубата на метафизическата сигурност, на досега с трансцедентното, с отсъствието на какъвто и да е надличностен нравствен авторитет и изобщо на какъвто и да е по-извисен хоризонт. Странно е, но е в крайна сметка съвсем логично: след като човекът превърна самия себе си в най-висш смисъл на света и в мерило за всичко, светът започна да губи човешките си измерения и да се изплъзва от ръцете на хората…

Подозирам, че надменният антропоцентризъм на модерния човек, убеден, че може да опознае и подчини всичко, лежи на дъното на сегашната криза. И ми се струва, че ако светът трябва да се промени към по-добро, преди всичко е необходимо да се промени нещо в човешкото съзнание, в самата човешка същност на днешния човек. Той трябва да се опомни; трябва да се изтръгне от всички явни и скрити механизми на тоталитаризма – от потребителството, през репресията и рекламата, чак до телевизионната манипулация; нужно е да се опълчи срещу функцията си на безпомощно винтче от гигантската машина, която стремглаво лети нанякъде; трябва отново да култивира у себе си една по-дълбока отговорност за света – ще рече, отговорност за нещо по-висше, отколкото е самият той.

* * *

От години целият Запада знае, че Кадафи е терорист и от години купува от него петрол и му помага да го добива. Всъщност западът си го е отгледал и постоянно му пълни гушата. Дори едно ембарго като хората не успя да наложи до ден-днешен. С други думи, за няколко варела петрол западняците рискуват собствената си безопасност и обезсмислянето на основните морални принципи, които изповядват. Частните интереси се поставят над общите: всеки се надява, че бомбата ще падне встрани от него. И когато положението стане неудържимо, бива ги само за едно: да бомбардират Либия. Това е непоследователно поведение на физиологически реагиращ примитив.

* * *

Истинската политика е тази, която е в полза на ближния. Да служиш на обществото. Да служиш и на тези, които ще дойдат след нас… Праначалото на тази политика e нравствеността, защото означава осъществена отговорност към общото и за общото. Отговорност, заради отговорността – тоест “висша” отговорност, която е в същността си метафизична. Тя израства от съзнателната или подсъзнателната сигурност, че нещата не приключват с нашата смърт, тъй като всичко се записва за вечни времена и се оценява някъде другаде, някъде “над нас”, в нещо, което преди време нарекох “памет на битието”…

* * *

Ако споделям тук своята политическа или по-точно своята гражданска програма, разбирането си за политиката, ценностите и идеалите, за които се боря или бих искал да се боря, то не е, защото си въобразявам, че тази борба ще бъде изцяло спечелена. Светът никога няма да бъде рай, където всеки ще обича другия, всички ще са пожертвувателни и добри, земята ще процъфтява и всичко наоколо ще е красиво и хармонично, за голямо удовлетворение на Господ. Човечеството има най-лош опит именно с утопистите, които обещаваха подобни неща. Злото ще съществува винаги, човешката мъка – също. Политическата арена винаги ще привлича безотговорни авантюристи, честолюбиви люде и мошеници. Дори унищожаването на планетата няма да стане току-така. В това отношение не храня никакви илюзии.

Нито аз, нито който и да било друг ще спечели тази война един път завинаги. Най-много тук и там да бъде спечелена някоя отделна битка. Дори и това не е сигурно. И все пак ми се струва, че има смисъл усилията ни да не спират. Тази война е водена столетия наред и да се надяваме, че ще продължи да се води още дълги столетия. Тя трябва да бъде водена заради принципа. Просто защото трябва, защото това е правилно. Или ако щете, защото Господ го желае. Това е вечна, никога несвършваща война. Война, която не водят единствено добрите хора /към които искам да кажа, че причислявам и себе си!/ с лошите, честните с нечестните, тези, които мислят за човечеството и вечността, с ония, които мислят само за себе си и за момента. Това е война, която се води във всеки човек. Това дори е война, която прави човека човек и живота живот.

Не е прав онзи, който твърди за мен, че съм фантазьор, желаещ да превърне пъкъла в рай. Малко са хората с толкова нищожни илюзии, каквито са моите. Чувствам се обаче задължен да отстоявам онова, което смятам за добро и правилно. Не знам ще успея ли, или не, да променя нещо в тази посока. Допускам и двете възможности. Не допускам само едно – че по принцип е безсмислено човек да се бори за доброто.

Из
“Задочен разпит”, изд. Народна култура, София, 1992 г., превод Светла Христова
“Летни размишления”, изд.  Просвета, София, 1993 г., превод Владимир Трифонов.

Advertisements