Шътокуа

Днес изнесох кратък доклад за Горянското движение. След това се събрахме от колектива на списанието и обсъждахме бъдещия брой на “Via Balcanica”. Навръщане към Университета поговорихме за развитието на Историческия център в Студентски град. Появиха се доста идеи. Тръгнахме за следващата ни лекция и една колежка ме пресрещна с предупреждение, че странен човек ме търси и би било полезно да не се качвам горе. Стана ми интересно и продължих към аудиторията, пред която той ме чакаше. Разказа ми как трябва да стана част от световното движение за “ново човечество”. Изслушах го учтиво, даде ми контактите си и се поздравихме за довиждане. Постарах се след тази среща да изслушам с търпение лекцията за Югославската комунистическа партия и Македония. На почивката отидох до началник сграда на Ректората. Вътре беше пълно с хора – може би цялата охрана на СУ – всички гледаха в телевизора. Президентът обявяваше служебния кабинет. Началникът затвори слушалката на телефона и се уговорихме за озвучаване на прожекцията в четвъртък на филма за “нашенците” в Голо Бърдо. На излизане погледнах назад – всички очи бяха вперени към телевизора. Дори устите им не произнесоха отговор на поздрава ми. На последното за деня упражнение, трима колеги представиха презентация на тема: “Конфликтът между Тито и Сталин”. Тито имал мания към кучетата и силно чувство за самосъхранение. Много пъти се измъквал от смъртта. Не минаха и двайсет минути след края на занятието и проведохме среща на движение “Промяна за студентите”. Беше забавно, както винаги. Решихме какво да правим за три страхотни проекта, с които ще генерираме повече смисъл в ежедневието на студентите. Прибрах се преди 20 минути и виждам как всеки пише за служебния кабинет. Казвам си, какво пък толкоз, дали са същите, дали са по-различни – все тая ще е, докато ние не се променим. Ако не умеем да разбираме другите, да ги изслушваме, да търсим смисъла зад действията им, да съпоставяме. Да разбираме фундаментите на плуралистичното ни битие. Да го обогатяваме с каузи, които не рушат, а градят. Каузи, които съзидават. Защо ли е всичко това? Мисля си, че адски много бъркаме, когато смятаме, че с едно щракване на пръстите ще променим системата, а след това и хората. Не изключвам и това, че може би греша. Но след цялата остротата на глобалнопроменящите се дни, в които мнозина се заглеждаха в светлината, която ослепява, считам да завърша отрезняващо: „Ние обикновено така бързаме, че почти няма кога да разговаряме. Резултатът е някаква безкрайна празнота от ден на ден, еднообразие, което години по-късно оставя човек да се чуди къде е отишло всичкото. Сега, след като имаме известно време и знаем това, бих искал да го използваме и да поговорим по-задълбочено за неща, които изглеждат важни. Имам предвид нещо като шътокуа… като пътуващи шътокуа – да обикаляме страната и да изнасяме беседи, целящи да поучават и развличат, да обогатяват духа и носят култура и просветление за слуха и мисълта на слушателя…” Просветление за слуха и за мисълта човешка… От четири години се чувствам като част от шътокуа. И тази шътокуа не е под влиянието на президенти, премиери, футболисти на годината или учителите по физкултура. Тази шътокуа е сред студентите и младите. Тя е и в университета. Тя не е вманиачена в промяна на системата отгоре-надолу, а в промяна на хората – в осъзнаването им, че могат, че знаят и че са тук – на тази земя, за да впишат нещо от себе си в книгата на живота.

Advertisements